В късна нощ — преди години — сам над книгите старинни, безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; — скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука — но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук. "Някой гост навярно чука — казах, вслушан в тихий звук. — Някой гост — и никой друг!"
Бе декемврий — помня още! — Мрак и мраз от всички нощи; — от камина блед отблясък пред прага береше дух. — В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя с благовест и алилуя името "Ленора" тук! Светлото и рядко име, що шепне вече тук на земята — никой друг!
А пурпурните коприни на завесите старинни пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук. Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога, аз се ободрявах строго: — "Някой гост дошъл е тук! Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук; някой гост — и никой друг!"
И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо, като казах: "Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; — но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука, че когато се почука, аз не се опомних тук…" — И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? — Вън бе мрак — и никой друг!